Владимир Шумелов
„Човек не умира“
Греъм Грийн, „Безнадежден случай“ (ориг. загл. „A Burnt-out Case“), пр. от англ. Борис Стоянов, „Златна колекция XX век“, № 33, изд. на в. „Дневен Труд“ и „24 часа“, С., 2005; книгата е отпечатана в Германия.

Къде може да отиде човек, решил да бяга! В Чуждестранния легион, в Мисия за лекуване на прокажени в Централна Африка или на Южния полюс? Ако бяга от закона – навсякъде. Кери не бяга от закона, но избира второто, което е без значение. В неговия случай няма нищо особено, интересно: „Просто се оттеглих“. В първия си разговор с Кери докторът на Мисията Колен казва: „Този човек е също така зависим, но не от някоя божествена или светска власт, а от това, накъде ще го отвее вятърът“.

И все пак защо Мисията за прокажени в Конго, последната спирка на живота? Да не би да е лепрофил, следващ примера на Алберт Швайцер и отец Дамиен? От какво бяга, какви са подбудите му да търси лепрозариума?

Кери е известен архитект, станал такъв с проектирането и строежа на модерни католически храмове в различни точки на света. Но днес, пред лицето на света, е безпомощен. Пише в дневника си: „Не ми е останало достатъчно чувство към хората, за да направя нещо за тях от съжаление“. Чувства се безпомощен. Лишен е от любов. От религиозна вяра. Хората не го вълнуват. Душевно мъртъв е. Вярва, че човек може да живее единствено със себе си, но надали се досеща, че рано или късно резултатът ще е суициден. Всъщност, може би знае, но отдавна е загубил интерес към всичко, към целия свят. Лишен е от емоции.

Околните го диагностицират като „безнадежден случай“ – „ментален еквивалент“ на съдбата на прокажените негри. Романът описва неговото оздравяване, връщането му към лоното на нормалното човешко съществуване.

„Безнадежден случай“ (1960) е осмият роман на Хенри Греъм Грийн (1904–1991) и едва ли е попаднал случайно в селекцията „Златната колекция XX век“ на „Дневен Труд“ и „24 часа“. Нека все пак припомним, че първото издание на този роман е през далечната 1962 г. в издателството на Отечествения фронт в превод на Златко Попзлатев, нещо обяснимо ако се позоваваме на автобиографични данни от живота на Г. Грийн. Стар шпионин, той попада в Централна Африка по време на Втората световна война, за да събира сведения за немските подводници и за съседната френска колония Сенегал. Е, Централна Африка отблизо е бекграундът, фонът, на който се разиграва една тиха трагедия. Останалото – прототипи на образи и пр., е плод на натрупан житейски и творчески опит. В уводното писмо „До доктор Мишел Льоша“ авторът пише: „Това не е roman à clef (букв. „роман с ключ“, фр.), а опит да се представят в драматургични ситуации видовете вяра, полувяра и безверие на фона на онзи отдалечен от световната политика и освободен от грижите на всекидневието декор, където подобни различия се усещат остро и намират ярка изява“.

Разбира се романът интерпретира вечните теми за вярата, истината, болката, страданието, състраданието, любовта в морален план, пречупени през призмата на католическата етика. Изглежда фината критика на католическото лицемерие и набожност не е била докрай разбрана от читателите на Грийн, защото често по този повод е определян като „католически автор“ (да бъдем честни – повечето от неговите фенове на тази тема са били католически свещеници и жени); и все пак „католическата тематика“, пропила някои от големите му романи („Кеят на злото“, „Същността на проблема“, „Силата и славата“, „Краят на една любовна история“), му прегражда пътя към Нобеловата награда.

Бихме погледнали романа на Г. Грийн и като позакъсняла реплика на екзистенциалистката литература, но това няма да бъде точно (тук се изкушавам да цитирам краткия отзив на една читателка в блог ѝ „Моливчето на Мария“ от 2010 г.: „Тази книга прочетох в автобуса на отиване и на връщане до Анкара. Грабнах я в последния момент, защото ми се стори не много дебела да ми тежи и не толкова тънка, че да я завърша преди пристигането. И тук героят е един безчувствен като „Чужденецът“ [на Камю]. Има всичко, постигнал е каквото е мечтал, талантлив, преуспял и известен архитект. Направо няма от какво да се оплаче. Но… точно поради това вече всичко му е омръзнало и не намира нищо, което да го развълнува. Купува билет за първата попаднала му посока – Африка, и така започва всичко.“). По-точното е да гледаме на „Безнадежден случай“ като на добра психологическа проза, реалистичен роман в добрата стара англосаксонска традиция на 60-те. Сюжетно действието е опростено и камерно като постановка (Г. Грийн е определян като един от най-„кинематографичните писатели на XX век“) с малко на брой и запомнящи се персонажи. Основният, Кери, отива в лепрозариума в Конго, работи сред прокажените, строи болница за тях, опитва (и успява) да се излекува от отчуждеността си от света, да възвърне донякъде вярата си в живота и живота, до момента, в който в него не се влюбва младата Мари Рикер – жена на местен заселник-фабрикант, лицемерен католик, когото Кери откровено ненавижда. Мари успява да измами съпруга си, от когото очаква дете, и да се примъкне до Кери, за когото твърди, че е баща на бъдещото ѝ дете. Въпреки трагикомичната ситуация в края на романа, Грийн успява да я докара до чиста трагика, като убива Кери чрез ръката на ревнивия съпруг. Кери умира и романът свършва логично. „Абсурд – проговори Кери, – това е пълен абсурд, освен ако… Така и не узнаха каква философска или психологическа алтернатива имаше предвид Кери.“

Този малък по обем роман на Г. Грийн можем да квалифицираме освен като психологически, и като философски. В голямата си част той е съставен от разсъждения (диалози, монолози) върху вечните въпроси за битието, творчеството и живота през призмата на християнската доктрина. Критиката на католическото крило на тази доктрина е, както отбелязахме, фино: не чрез проявленията на противниците ѝ, а чрез думите и действията на поддръжниците ѝ. Това подвежда читателя. Кери е корективът: идва накрай света сякаш за изкупление, но би ли го получил безразличният?; опитва да спасява, да съжалява, да обича, но „можем само да бъдем обичани… ако имаме късмет“ (Кери); изглежда опитва да заблуди само себе си… Не, Кери не е коректив в границите на етиката; не е такъв и в естетиката, и в живота; той е човек на крайностите, а „при нашия начин на живот по-добре е да нямаме герои, искам да кажа живи герои“ (абатът, в разговор с отец Тома); и още: страхът е естествено човешко качество, което ни предпазва от толкова много неща, а разочарованията идват отвсякъде – от прибързаността, от наивността да вярваме сляпо, от прекрачване на граници и излишна смелост…

Книгата на Г. Грийн е великолепен художествено-философски трактат върху вярата от позицията на агностицизма (колкото и парадоксално за „католика“ Грийн, но не и за „писателя“ Грийн). Но не само. Тя е и превъзходен художествен текст за непознатата Черна Африка от 60-те, за проницателността на големия автор върху глобалните световни проблеми и човешкото страдание; за абсурда на човешкото съществуване в съвременния модерен свят; книга-принос към демитологизирането на претенцията, че сме равни на Бога…

Разбира се, душите ни са безсмъртни, всички сме „велики“, но… Тази семпла книга ме научи да разбирам смъртта, идеята за смъртта нормално. Така както Христос казва: „Свърши се!“ И както Кери отговаря на отец Тома: „Човек не умира“.

Греъм Грийн прави много компромиси в живота си. И в творческия си път. Не би могло иначе. Умира на 3 април 1991 г. във Веве, Швейцария като уважаван автор. Автор, който на финала винаги ни връща към действителността, към предстоящия и неотменим край – смъртта. Смъртта като неотменим край и начало на нов живот. Греъм Грийн – циникът – заявява с непоколебим хуманистичен патос: „Заразен е.“, но добавя с усмивка: „Ще успеем да го излекуваме…“; „…и мога да ви обещая, че няма да остане инвалид“ (Колен).

Дали си вярваше?