Friedrich Nietzsche, (15. 10. 1844–25 08. 1900), немски философ и класически филолог.
Професор по класическа филология в Базелския университет (1869-1879), където се сближава с Рихард Вагнер. През 1879 г. напуска преподавателската работа по здравословни причини. В продължение на десет години живее в различни курорти в Италия, Франция и най-вече Швейцария. След 1889 г. болестта напредва и Ницше изпада в умопомрачение. Последните 11 години от живота си прекарва във Ваймар, където за него се грижат майка му и сестра му.
Ницше оставя богато теоретично наследство, част от което е публикувано посмъртно под ръководството на сестра му, която особено в началото на 30-те години го редактира и фалшифицира в националсоциалистически дух.
Мисленето на Ницше често се подразделя най-общо на три периода:
Вагнерианско-Шопенхауриански период (1872–1876), в който се набелязват романтически характеристики. Той обхваща произведенията:
Раждането на трагедията от духа на музиката
Несвоевременни размишления (I–IV).
Следва период между 1876–1882, който често неточно се определя като “позитивистичен”. Започва с разрива с Вагнер и е силно научно-критично белязан. Вместо предишните свързани помежду им съчинения сега се явяват сбирки с афоризми:
Човешко, твърде човешко (с две продължения)
Зазоряване
Веселата наука
Тъй рече Заратустра (1883–1885), основното съченение, в което в символно-поетически език се формулират най-важните тези.
Късните произведения (1886–1888), в които се доразработват и все повече се заострят до полемическа язвителност. Освен афоризми и сентенции сега отново се явяват по-дълги сочинения. Към този период спадат:
Отвъд добро и зло
Към генеалогия на морала
Случаят Вагнер
Залезът на Боговете
Антихристът
Ecce Homo (Автобиография, може също да се причисли в този кръг).
Освен философските си съчинения Ницше публикува също стихотворения и съчинения в проза. Идилиите от Месина (1882) са включени във второто издание на Веселата наука, а Дионисовите дитирамби (1888/89) отчасти извират от Тъй рече Заратустра.
Ницше минава за майстор на афористичната кратка форма и на увлекателния прозаически стил.
Основни моменти в мисленето му представляват критиката на морала, смъртта на Бог, изкуство и наука, критика на религията, метафизиката и познанието. Широко известни са схващанията му за вечното завръщане, свръхчовека, волята за власт.
Едва след помрачението му Ницше, дотогава неизвестен мислител, привлича вниманието на съвременниците си. Бързо набиращата скорост рецепция се насочва от Елизабет Фьорстер-Ницше и основания през 1894 в Наумбург (след 1897 преместен във Ваймер) Архив “Ницше”. По-късно са доказани манипулации в издателската работа на архива, с критическото им отстраняване се заемат в края на 60-те Коли и Монтинари в цялостното тексткритически издание на произведенията на Ницше.
Първата рецепция на Ницше акцентира върху културния песимизъм в наследството му. Поетическият език на “Тъй каза Заратустра” упражнява въздействие върху творци на изкуството, сред които Рихард Щраус, композирал едноименно произведение, Райнер Мариа Рилке, Хуго фон Хофманстал, Хайнрих Ман, Томес Ман, Херман Хесе, Готфрид Бен, Жорж Батай.
Частично въздействие философията на Ницше упражнява и върху редица представители на науките за духа и на социалните науки. Например Мартин Хайдегер, Карл Ясперс, Карл Льовит, в социологията на Макс Вебер, в теорията на историята на Освалд Шпенглер, в психологията на дъблините (психоанализата) на Зигмунд Фройд и Карл Густав Юнг. Критическата теория около Теодор В. Адорно и Макс Хоркхаймер също итерпретира фрагменти от делото на Ницше.
В резултат на бурната употреба на Ницше от националсоциализма и фашизма, за която допринася и откритото политическо застъпничество на Архив “Ницше”, след края на Втората световна война интересът към делото на Ницше е подхранван най-вече във Франция. Влиятелният тогава екзистенциализъм на Жан-Пол Сартр и на Албер Камю открито черпи важи импулси от философията на Ницше.
През 70-те Ницше е извор на вдъхновение и за постструктурализма и деконструкцията. Делото му се усвоява и преинтерпретира от интелектуалци като Мишел Фуко, Жил Дельоз, Жак Дерида и Феликс Гатари.
Днес Ницше се упоменава като предвестник на постмодерното. Откъслечни и опростени елементи от делото му навлезат и в популярната култура, на което интерпретаторите на Ницше живо се противопоставят критически.
При Пеликаните може да се прочете следното от Фридрих Ницше:
Фрагменти за жените