Маркос Лопес (1958), “съвременен аржентински фотограф”, говори така за своите разбирания и граници: “Съхранил съм всички тикове на възпитанието си в религиозно училище, макар че от повече от десет години опитвам биоенергийни терапии; няколко пъти съм се оттеглял да изучавам тибетския будизъм; медитирам със съответното дишане и съм експерт по психодрама... Помня лунапарковете, които се разполагаха в покрайнините на градеца от моето детство, между локвите, камионите и циганските шатри; краката, влажни от вечно подгизналата земя, ярките цветове на изкривените капачки от бутилки, евтините пластмасови награди, посърналите понита, влакчето на ужасите, което никого не плаши, защото не е достатъчно тъмно и на третата обиколка се провиждат канапите, жиците, раздрънканите механизми, движещи куклите в лабиринта, където даже ужасът е бедняшки... Така стоят нещата: A+B=C. За какво да ги усложняваме. В Южна Америка и Карибите човек може да прави каквото му щукне — аз превърнах копенхагенската малка русалка в голям русал от Рио де ла Плата, а Тайната вечеря я свиках по пладне, на барбекю с приятели.” (2003/2004 г.)
За Маркос Лопес е достатъчно да има “хармония в композицията и снимката да казва нещо”. Обича “трагедията и меланхолията” (виж снимките — “Мъченик”, “Аутопсия”). С двата манифеста, преведени тук, той официално “закри” 90-те и заяви обновата на едно визуално изкуство. Под цветовете на тази Латинска Америка — неусетно, но неумолимо — упражнява своето неповторимо насилие словото.
(Н. М.)
При Пеликаните може да се прочете следното от Маркос Лопес:
Манифест от Каракас