| |
Между мъглявата луна и лунните петна
След утихването на «културната революция», в края на седемдесетте и началото на осемдесетте години в Китай част от публикуваните стихове изявяват нови тенденции в тематиката, поетическия език, изграждането на стихотворението и образността, което предизвиква нееднозначната реакция на литературната критика. Като начало през 1979 г. в първия брой на възстановеното издание «Звезди» са отпечатани бележките на Гун Лиу «Нови проблеми – в тълкуване някои стихотворения на Гу Чън», където въпросът за новата поезия е поставен в контекста на все по-отчетливо изпъкващата «дистанция между поколенията»: «В днешно време навсякъде се дискутира, че родителите вече не разбират съвсем своите деца... Откровено казано, аз съм безкрайно удивен както от мислите и чувствата в някои от техните поетически произведения, така и от начина, по който те са изразени». На поставените нови въпроси откликва поетът Гу Гун в своето прекрасно есе «Две поколения», написано през август 1980г. Гу Гун отново проблематизира естетическия сблъсък между различните генерации, като още в първия ред констатира: «Колкото повече чета, толкова по-малко разбирам стиховете на моя син Гу Чън...». През 1980 г., в бр. 8 на списание «Поезия» е поместена статията на литературния критик Джан Мин «Навяващата униние поезия на забулената луна»: «Съществуват малко на брой творци, които, вероятно под влияние на някои чуждоземни стихове, пишат твърде мъгляви, особени куплети, така че човек и няколко пъти да ги прочете, пак не добива ясно впечатление: нещо уж си доловил, друго разбрал-недоразбрал, трето съвсем не можеш да схванеш и колкото и да се напрягаш, пак не можеш да ги проумееш... за да избегна обвинения в прекалена грубост, няма да използвам други определения, а само тези два йероглифа — мънлун (забулена луна); и нека засега наричаме такива стихотворения «мънлуншъ» (поезия на забулената луна)». Професионалната драма на един литератор издава кръщелно свидетелство на новопоявилата се поезия, която скоро изменя семантичните проекции на понятието «мънлун». От нарицателно, носещо отрицателна конотация, и то под формата на евфемизъм, в смисъл на мъгляво, размито-неопределено, смътно и безжизнено изкуство, «мънлун» се превръща по-скоро в синоним на призрачното очарование, ефирната красота, тайнствената многозначност в съкровените полета на индивидуалното съзнание.
В творчеството на поети като Бей Дао, Гу Чън, Дуо Дуо, Шу Тин, Дзян Хъ, Йен Ли се реализират най-разнообразни търсения, инспирирани често от модернистичната визия. Откъсната от своето битуване като рубрика в политическия бюлетин, китайската съвременна трескаво се опитва да открие своите нови езици.
След като в началото около основното ядро «мънлун» поети вече се е оформила група от млади адепти, около средата на осемдесетте те започват да предявяват нови идеи и енергия чрез дистанциране от «мънлун». Започнали да творят под бледото сияния на «забулената луна», те вече живеят сред цветно пулсиращите неонови светлини на рекламите в динамично развиващото се китайско общество. Младите поети подозират своите предшественици в неуместни мечти за възраждане на хармоничната човешка духовност. Да се възпява някакъв идеал, когато след репортажа за стотиците жертви от земетресение по телевизията излъчват реклама на паста за зъби за тях е проява на рафиниран цинизъм: «Във време, когато поезията «мънлун» застрашително покрива сцената на китайската поезия, да натрошим всичко! — ето това е целият похват, към който ние прибягваме. Целта не е нищо друго, освен: Да се руши! Да се чупи! Да се смачка! И въобще не поемаме отговорността да почистим натрошените парчета. Ние направо изричаме това, което искаме да кажем, не обръщаме внимание на метаморфозите на думите, а главно се стремим да постигнем твърдост на езика. Не ни пука за структурата, общото ни настроение се изразява само с две думи: хладно и безчувствено! Такъв хлад, от който човек се облива в пот!» (Из «Манифест на студентската поезия»). Поети като Хан Дун, Ю Дзиен, Ли Яуей, Джоу Фънмин инсталират истински стенобойни машини срещу кулите от слонова кост на Символа. Обаче с течение на времето чрез прословутото «хладно отношение», хладно и ясно като светлината на безоблачната месечина, постмънлун поетите сгъстяват абстрактността въз основа на аналитично отработени предмети-образи. Те извеждат в ясната до баналност обстановка на делничното съвсем не лесни за разшифроване поетически послания. Също както по разбуленото лице на луната избиват лунни петна.
Веселин Карастойчев
Търсене според блока
[ Към центъра | Избор на нов блок ] |
|
| |
| Видео | |
Предстоящо в тази секция: Емил Андреев за нова литература от немски на български и с откъс от "Проклятието на жабата", Георги Гочев върху съвременната история в един роман на Дюренмат, Владимир Сабоурин и Борис Минков по темата поезия и политика.
Напомняме,че темите са открити за още желаещи да изкажат мнението. Пишете на info@grosnipelikani.net, за да се уговорим какво, кога и как. | |
|